There are few things sadder in this life…than watching someone walk away after they’ve left you.
Watching the distance between your bodies expand until there’s nothing…but empty space and silence.
Много малко неща в живота са по-тъжни…
от това да гледаш някой, как се отдалечава,след като те е оставил.
Да гледаш, как разстоянието между телата ви се увеличава, докато не остане…
нищо друго, освен празно пространство и тишина.
Ето я и нея,най-важната част от живота на хората днес-Депресията,дори планирам да й подаря главна буква,заради огромнота й роля в нашия живот.
Седя си аз и си мисля ,както винаги в този час,когато не мога да спя,защо сме толкова нещастни?
В живота си имаме безброй хубави неща,но така силно сме се вкопчили в тъгата ,че не си даваме право да сме щастливи.Болката,самосъжелението,депресиращата музика ,безкрайното оплакване-това са типичните примери на нашето ежедневие.И все се питам каква е причината?
Нещото,сломило ни в миналото или нежеланието да се борим за бъдещето си?Нима някои рани са толкова дълбоки,че не могат да бъдат преодоляни и продължават да ни напомнят за себе си,всеки път когато останем сами.И тази тъга е тъй силна,тъй ежедневна,сякащ ако си отиде няма да можем да оцелеем.Ако загубим депресията губим и себе си,защото така добре ни се отдава да страдаме,да драматизираме ,да се обвиняваме….Но няма ли това да има край,не мога вече да гледам любимите си хора как страдат,не мога да понасям вече и себе си.
Преди имах ясно изградена стратегия,как да се справя с Нея.Един самотен ден,много шоколад,сълзи и размисли,безумно търкаляне из леглото и тъжна музика,в краен случай са възмижни два дни за търкаляне.И какво стана с този план,нима не взе да се повтаря толкова често,че се превърна почти в нормален ден.Все повече оставаме сами и нямаме желание да се виждаме с никого,да говорим с никого,какво ни липсва толкова безумно?
И доста смело ще заявя,че наблюдавайки хората около себе си и самата мен,стигнах до извода,че ни липсва онази безрасъдна,велика Любов,на която ни е страх да дадем шанс,която не смеем дори да потърсим,защото не бихме могли да понесем и това разочарование.
И криейки се от тази истина,криейки се от любовта и бягайки отчаяно от чувствата,прекарваме по няколко часа с приятели,смеем се ,щастливи сме и осъзнаваме,че все пак нещо ни липсва,Прибираме се,сядаме в тъмното и мислим,но само мислим,всяка друга стъпка би нарушила тъй простия ни свят,на неспиращо разочарование и депресия.
В какво се превръщат приятелствата?Онези хора от миналото ни,който не са преминали в настоящето ни и нямат никакъв шанс да попаднат в бъдещето ни?Дали са просто прашясала кутия на дъното на килера,пълна със спомени,която се надяваме ,че ще отворим след десет години и ще ни залее вълна от приятни спомени?
Кога спираме наистина да обичаме някого и как разбираме ,че е дошло времето да сложим край,не само за пред другите,но и за самите себе си?
Винаги съм се чудила на онези хора,които просто така продължват напред,изтриват някого от живота си и продължават.Понякога дори малко им завиждам,но в същото време осъзнавам,че това е само поза,че хората ,които най-много мразим,са тези ,от които не можем да се отървем.Те са като настоятелен ,зъл дух,който никога не си отива и винаги намира начин да ни напомни,че е тук.
И кое всъщност ни наранява повече>Това,че тези хора вече не са до нас или фактът ,че вече са ни преживяли и са продължили,а ние седим сами в тъмнината,прегърнали кутията и живеещи в спомените…………………
Sparkling angel I believed
You are my saviour in my time of need.
Blinded by faith I couldn’t hear
All the whispers, the warnings so clear.
I see the angels,
I’ll lead them to your door.
There’s no escape now,
No mercy no more.
No remorse cause I still remember
The smile when you tore me apart.You took my heart,
Deceived me right from the start.
You showed me dreams,
I wished they would turn into real.
You broke the promise and made me realise.
It was all just a lie.
Sparkling angel, I couldn’t see
Your dark intentions, your feelings for me.
Fallen angel, tell me why?
What is the reason, the thorn in your eye?
I see the angels,
I’ll lead them to your door
There’s no escape now
No mercy no more
No remorse cause I still remember
The smile when you tore me apart
You took my heart,
Deceived me right from the start.
You showed me dreams,
I wished they would turn into real.
You broke the promise and made me realise.
It was all just a lie.
Could have been forever.
Now we have reached the end.
This world may have failed you,
It doesn’t give you a reason why.
You could have chosen a different path in life.
The smile when you tore me apart.
You took my heart,
Deceived me right from the start.
You showed me dreams,
I wished they would turn into real.
You broke the promise and made me realise.
It was all just a lie.
Could have been forever.
Now we have reached the end.
