Just me

Слушайки за пореден път тази песен на WITHIN TEMPTATION и вдъхновена от заглавието й ,се замислих за онези истории и случки в живота ни ,които остават следа за доста дълъг период от време.Не казвам завинаги,защото вече не вярвам в подобни думи,не мога днес да знам ,дали ще помня нещо или някого завинаги,защото понякога желанията ни се разминават с реалността.

И защо ги има тези истории,защо ги има тези хора ,с които не можем да се разделим и дори когато ги няма,те пак са тук и намират начин да ни напомнят за себе си.Дали е съдба и трябва да ги запомним,или просто си търсим извинение,защото не можем да си признаем ,че имаме нужда от тях?

Малко е странно да задаваш въпроси сам на себе си,но може би така по-ленсо откривам отговорите или пък се обърквам все повече?Все още чакам деня ,в който ще прочета писанията си и ще мога да дам отговор на всичко това,а за сега си остава големият въпрос :Как да се справя с хората от миналото и да сложа край на Neverending story?

И както се пееше в една друга песен (Rie Fu - Life Is Like A Boat) “Никой не ме познава истински”,а аз добавям от себе си -познаваме ли се ние самите?,щом не знаем как да се преборим със собствените си мистерии…