Neverending Story
Слушайки за пореден път тази песен на WITHIN TEMPTATION и вдъхновена от заглавието й ,се замислих за онези истории и случки в живота ни ,които остават следа за доста дълъг период от време.Не казвам завинаги,защото вече не вярвам в подобни думи,не мога днес да знам ,дали ще помня нещо или някого завинаги,защото понякога желанията ни се разминават с реалността.
И защо ги има тези истории,защо ги има тези хора ,с които не можем да се разделим и дори когато ги няма,те пак са тук и намират начин да ни напомнят за себе си.Дали е съдба и трябва да ги запомним,или просто си търсим извинение,защото не можем да си признаем ,че имаме нужда от тях?
Малко е странно да задаваш въпроси сам на себе си,но може би така по-ленсо откривам отговорите или пък се обърквам все повече?Все още чакам деня ,в който ще прочета писанията си и ще мога да дам отговор на всичко това,а за сега си остава големият въпрос :Как да се справя с хората от миналото и да сложа край на Neverending story?
И както се пееше в една друга песен (Rie Fu – Life Is Like A Boat) „Никой не ме познава истински“,а аз добавям от себе си -познаваме ли се ние самите?,щом не знаем как да се преборим със собствените си мистерии…
Депресията
Ето я и нея,най-важната част от живота на хората днес-Депресията,дори планирам да й подаря главна буква,заради огромнота й роля в нашия живот.
Седя си аз и си мисля ,както винаги в този час,когато не мога да спя,защо сме толкова нещастни?
В живота си имаме безброй хубави неща,но така силно сме се вкопчили в тъгата ,че не си даваме право да сме щастливи.Болката,самосъжелението,депресиращата музика ,безкрайното оплакване-това са типичните примери на нашето ежедневие.И все се питам каква е причината?
Нещото,сломило ни в миналото или нежеланието да се борим за бъдещето си?Нима някои рани са толкова дълбоки,че не могат да бъдат преодоляни и продължават да ни напомнят за себе си,всеки път когато останем сами.И тази тъга е тъй силна,тъй ежедневна,сякащ ако си отиде няма да можем да оцелеем.Ако загубим депресията губим и себе си,защото така добре ни се отдава да страдаме,да драматизираме ,да се обвиняваме….Но няма ли това да има край,не мога вече да гледам любимите си хора как страдат,не мога да понасям вече и себе си.
Преди имах ясно изградена стратегия,как да се справя с Нея.Един самотен ден,много шоколад,сълзи и размисли,безумно търкаляне из леглото и тъжна музика,в краен случай са възмижни два дни за търкаляне.И какво стана с този план,нима не взе да се повтаря толкова често,че се превърна почти в нормален ден.Все повече оставаме сами и нямаме желание да се виждаме с никого,да говорим с никого,какво ни липсва толкова безумно?
И доста смело ще заявя,че наблюдавайки хората около себе си и самата мен,стигнах до извода,че ни липсва онази безрасъдна,велика Любов,на която ни е страх да дадем шанс,която не смеем дори да потърсим,защото не бихме могли да понесем и това разочарование.
И криейки се от тази истина,криейки се от любовта и бягайки отчаяно от чувствата,прекарваме по няколко часа с приятели,смеем се ,щастливи сме и осъзнаваме,че все пак нещо ни липсва,Прибираме се,сядаме в тъмното и мислим,но само мислим,всяка друга стъпка би нарушила тъй простия ни свят,на неспиращо разочарование и депресия.
